сетне

най-накрая е пролет. след леките прекъсвания. събудих се още в 7 и .. 38 като че ли. хоподскок да си доподреждам багажите, които сякаш нямат свършване. новото ми дом се намира на оборище, където може и да съм си мечтала да живея. траЯна е името на собственичката, но не я наричат така. наричат я джуси. живяла е известно време в хималаите, племенничката й е яна букова (да, онази яна букова), а освен това блузата на брокерката беше с котви и красиви м-та. ннс. нали..
хрумна ми, че "най-сетне" звучи по-хубаво(и по-подходящо) от "най-накрая". защото, всъщност, след това идва друго и пролетта не е най-накрая.

скоро май не съм писала. може пък да пиша май. тогава пак ще е пролет.
хубаво е.
снимам. хм. новата ми прекрсаност натежава в чантата. желязна е и в буквалния и в другия смисъл.

свируук свирук пиук птиците навън.
довиждане хубава къщичка и тераска, на която стъпих само веднъж.

утопиЯ

понякога е нужен цял един живот (или поне четвъртинка от него) за да обикнеш (морето)



отново имам онова усещане все едно съм проспала цялата пролет и цялото лято и отново е есен с привкус на зима. или само цяла една нощ и деня след нея и отново седя на светната лампа и котката се е сгушила на леглото и само шава с ухо.
не съм писала откакто пратих книгата. и нямам и желание (за момента само надявам се)
много ми се снима, но съм се затворила в тази стая, която вече не усещам съвсем като дом. искам новата ми стая да има прозорец, който да гледа към слънцето.

сега се чудя дали The Fountain не трябва да се гледа само през зимата или в късна есен

сънни състоЯния